Сглобяването на екипировката винаги е трескаво и нервно занимание.Винаги няма достатъчно място на лодката за всички.Винаги някой е по-бавен от другите и се налага да го изчакваме,а това доизнервя.Обикновено никой не говори.Всеки е вглъбен в мисли за предстоящото...
Мигът,в който докосваш водата действа върху сетивата като морфин.Нервите ,които си набрал на повърхността  се отмиват и настъпва тишината.Както е казал един велик водолаз-"света на мълчанието".Странно е-след хиляди гмуркания усещането не се променя-магията е вечна.Единственото,което ти напомня за света горе е глухият звук на издишаният въздух от автомата.Потъваш.Идва дъното ,стабилизираш нивото си и тръгваш да я търсиш.След малко е пред теб-Котешките очи.Очевидно е защо се казва така-двата отвора в горния и край изглеждат точно като очи на котка.Усещаш,че не дишаш от известно време.То и времето не е ясно,защото тук сякаш е спряло.Поглеждаш дълбокомера,часовника,манометъра-време е за обратният път.И си казваш:къде по дяволите отивам-горе няма такава хармония и мир.Пресичаш линията между двата свята и си при нервните,високоговорещи и цапащи всичко индивиди.Скоро ще се върна пак.Иначе не бих могъл да живея!